БОЛЕРО
Ела.
Където и да е.
Аз мъничко се уморих.
Присядам, за да взема дъх за теб.
Защото ти се заявяваш...
едва сега... когато трудно е да си поет.
Аз нищичко от себе си не скрих
и ме обезкостиха - от душата до петите.
Остана само древен стон и стих
/в дребен шрифт/,
гръбнакът ми метален, здрав
и куп отблясъци.
От пролетната песен на брезите
засилва се ветрец.
А ти не възразяваш...
с мен да поседиш
в този женски месец.
В сенките на вишните
раздвижва се металната ми сплав,
превръщам се в поточна линия
от цветове и звуци-
жужене на пчели, мушици,
новородена богомолка,
катерица и кълвач...
Каква божествена алхимия
с аромат на лайка
и твоя ведър силует,
докато пръстите ти си играят
с връхчетата на тревите!
Отнякъде се чува Болеро...
Металът здрав е,
но без ударение
прилича на особен вид болка -
която не минава с лед.
Ни с извинение.
Метален корпус,
но платна без кройка
с надежда за безветрие...
И сън.
Мълчи зад борда
някакъв човек...
(Сякаш аз съм !)
...вместо да крещи, че дави се
без топлина, без кръст!
А как умее да танцува Болеро...
Сега сме тук - не е ангро,
макар да е без думи.
Придаваш смисъл свят
в детайлите и на косите -
заиграваш ги в ума си...
златиста плитка с бяла джуфка
цъфти от мисълта ти нежна и лъчите,
капчици роса върху ми...
Събирам дъх за теб
и китка светло, кехлибарено вълнение.
Неусетно, в този ефимерен свят
от музиката на брезите,
в уверен, равноделен такт
подранил е слънчоглед...
Деляна Лазарова - Гетсби
04.05.2025 г.
Всички права запазени