БОЛЕРО
Ела.
Ела.
Където и да е.
Аз мъничко се уморих.
Присядам, за да взема малко дъх за теб.
Защото ти се заявяваш
сега, когато трудно е да си поет.
Аз нищичко от себе си не скрих
и ме обезкостиха-
от душата до петите.
Остана само древен стон и стих
/в дребен шрифт/,
гръбнакът ми метален, здрав
и купчина къдрици.
От пролетната песен на брезите
засилва се ветрец.
А ти не възразяваш
с мен да поседиш
в този женски месец.
В сенките на вишните
раздвижва се металната ми сплав,
превръщам се в поточна линия от звуци-
жужене на пчели, мушици,
новородена богомолка,
катерица и кълвач,
аромат на млада лайка.
Твоя силует,
докато пръстите ти си играят
с връхчетата на тревите...
Отнякъде се чува Болеро.
Металът здрав е,
но без ударение
прилича на особен вид болка,
която не минава с лед.
Метален корпус, но платна
без кройка-
зад борда е човек,
нуждаещ се от топлина.
Сега сме тук. Не е ангро,
макар, че е без думи.
Придаваш смисъл свят
в детайлите и на косите-
заиграваш ги в ума си
в плитка с бяла джуфка
от мисълта ти нежна и лъчите.
Капчици роса върху ми.
Събирам дъх за теб
и китка светло, утринно вълнение.
Неусетно в този ефимерен свят
от музиката на брезите,
в уверен, равноделен такт
подранил е слънчоглед.
Деляна Лазарова- Гетсби
04.05.2025 г.
Всички права запазени
Аз мъничко се уморих.
Присядам, за да взема малко дъх за теб.
Защото ти се заявяваш
сега, когато трудно е да си поет.
Аз нищичко от себе си не скрих
и ме обезкостиха-
от душата до петите.
Остана само древен стон и стих
/в дребен шрифт/,
гръбнакът ми метален, здрав
и купчина къдрици.
От пролетната песен на брезите
засилва се ветрец.
А ти не възразяваш
с мен да поседиш
в този женски месец.
В сенките на вишните
раздвижва се металната ми сплав,
превръщам се в поточна линия от звуци-
жужене на пчели, мушици,
новородена богомолка,
катерица и кълвач,
аромат на млада лайка.
Твоя силует,
докато пръстите ти си играят
с връхчетата на тревите...
Отнякъде се чува Болеро.
Металът здрав е,
но без ударение
прилича на особен вид болка,
която не минава с лед.
Метален корпус, но платна
без кройка-
зад борда е човек,
нуждаещ се от топлина.
Сега сме тук. Не е ангро,
макар, че е без думи.
Придаваш смисъл свят
в детайлите и на косите-
заиграваш ги в ума си
в плитка с бяла джуфка
от мисълта ти нежна и лъчите.
Капчици роса върху ми.
Събирам дъх за теб
и китка светло, утринно вълнение.
Неусетно в този ефимерен свят
от музиката на брезите,
в уверен, равноделен такт
подранил е слънчоглед.
Деляна Лазарова- Гетсби
04.05.2025 г.
Всички права запазени
Усещането за любов-
незаменимо чувство,
чрез което придобивам форма,
близка до съзнанието на делфин,
който твори водата,
осмисля музиката й,
флиртува,
пърха пеперудено
и непренудено танцува-
с мен, с теб, с вълните-
негови сестри, любими,
съперници в брачно ложе.
По ювелирната му огледална кожа-
отражението на очите ми,
докато ти нагласяш платната по вятъра.
Разтеглям се в махало,
превръщам се в триизмерна сепия,
рисувам с невидимо мастило
стъклената ми кутия за накити-
подреждам моменти от усещането ми за нас,
докато ти нагласяш платната ни по вятъра.
Делфинът ми, по детски се усмихва,
закача се с останалите от тайфата,
прескачат ни, играят си,
присъединявам се и аз сърцата.
Мелодия е цялата ми същност,
наелектризирана и слънчева.
Жадувам винаги дланта ти,
цялата от вятър и солени пръски.
Вълните,
като игра с пластелин,
променят крайниците ми,
премоделират ги в рибена опашка.
Там, в открито море,
съм в най-съвършената си форма.
Съвсем като Бардо съм дръзка,
закичена в косите
с японска роза брошка,
по устните- рубин.
Докосвам деликатно,
с върха на ноктите си
делфините в пеперудената ни забава,
докато ти нагласяш платната ни по вятъра/
По въздуха изпращаш ми милувка,
която в кутията за скъпи накити поставям.
Деляна Лазарова-Гетсби
Всички права запазени
04.05.2025 г.
В този сън
аз наблюдавам от високото,
на дъгата, от най-яростната й извивка,
когато е в романс със слънцето
в небесната постеля.
Поезия душевна е дъгата.
Усещам приливът на цветовете-
езерни, следобедни вълни.
Усещам тънката им песен.
Жълти серпентини,
розови стрели
танцуват своята паневритмия,
оплождат лястовиците.
След дъжд те вдигнали са полет,
за да се съвкупляват пролетно.
Във висините обред.
От перспектива на тъгата,
проглеждам в множеството
оловносиви мисли,
плъзнали бръшляни,
костеливи, сухи пръсти,
стиснали в юмрук човешката съдба.
В началото на тази пролет
е контрастно.
Все още уча се да яздя
живота, с всичките нюанси на дъга.
Деляна Лазарова -Гетсби
04.2025 г.
Всички права запазени
Отпивам от чаша,
от която си вкусвал от мен.
Завръщам се в спомен,
когато гледаш ме
прозрачно и тънкостенно,
а аз се разтварям в съдържанието ти,
за да захаросам този начин на усещане.
Синусоидата на желанието
оприличавам на фин камшик-
галопира наедно с веничката на челото ти.
Преглъщам половината
и наум ми идва още толкова поне.
Как изпускаш чашата,
пълна с измълчано вино.
Как то се разплисква по гърдите ми,
чупи се театрално,
а ние събираме частите,
вместо да се целунем.
Защото усърдно се мъчим
да скрием,
че вече няма нужда от подсладител,
че бучки стъкълца и захарчета
се лепят по петите ни,
докато ме въртиш на любимата ми песен.
Подкови сладка кръв
потракват като кастанети,
преобръщат настроението и се озоваваме близко до щастието.
Виждам стъпълата си
карамелизирани,
отпечатък по пода на дом,
които беше за миг наш.
Уви, остана споменът и чашата,
през която ме гледаше богобоязливо.
Подът все още е кристален.
Пречупена светлина, отминали витражи.
Сега просто пия вода
и вървя към себе си.
Както обикновено- паркур.
Счупеното носи щастие,
но не се кърпи.
Мон амур...
Деляна Лазарова- Гетсби
04.2025 г.
Всички права запазени
