Ела.

Където и да е.

Аз мъничко се уморих...

Присядам, за да взема малко дъх за теб.

Защото ти се заявяваш...

сега, когато трудно е да си поет.

Аз нищичко от себе си не скрих.

И ме обезкостиха- от душата до петите.

Остана само древен стон и малко стих

/в дребен шрифт/,

гръбнакът ми метален, здрав

и купчина къдрици.

От пролетната песен на брезите

засилва се ветрец.

А ти не възразяваш

с мен да поседиш

в този женски месец.

В сенките на вишните

раздвижва се металната ми сплав.

Превръщам се в поточна линия от звуци.

Жужене на пчели, мушици,

новороденa богомолка,

катерица и кълвач,

аромат на млада лайка...

Твоя силует,

докато пръстите ти си играят

с връхчетата на тревите.

Отнякъде се чува Болеро...

Металът здрав е, но без ударение,

прилича на особен вид болка.

Която не минава с лед.

Метален корпус, но платна

без кройка-

зад борда е човек,

нуждаещ се от топлина...

Сега сме тук. Не е ангро,

макар че е без думи.

Придаваш смисъл свят

в детайлите и на косите-

заиграваш ги в ума си-

в плитка с бяла джуфка 

от мисълта ти нежна и лъчите.

Капчици роса върху ми.

Събирам дъх за теб

и китка светло, утринно вълнение.

Неусетно, в този ефимерен свят,

от музиката на брезите,

в уверен, равноделен такт,

подранил е слънчоглед...

Деляна Л.Гетсби

04.05.2025

Всички права запазени